История
- Hits: 6984
Най-старите находки в землището на Врабево са оръдия на труда от новокаменната епоха. В махала „Маргатина” е намерен добре оформен чук от здрав камък, каквито са ползвали хората от неолита. Това говори, че тези земи са обитавани през този древен период от човешката история
Край селото има много могили, където би могло да се намерят следи от живота на тракийски племена, които са били местното автохтонно население преди идването по тези земи на славяните и българите. Такива са „Шумната могила” в м.”Копито”, „Куртова могила”, „Остра могила” в м.”Кара поле”, които все още не са проучени от специалисти.
След завладяването на българските земи от Римската империя, землището на с.Врабево попада в стратегията „Усдицесика”, обхващаща земите между реките Янтра (на изток) и „Вит” (на запад), р.Дунав (на север) и Стара планина (на юг). Тази стратегия била част от провинция „Мизия” на необятната за времето си империя. Римляните се славели като хора с визия за изграждане на стабилна и удобна инфраструктура. В землището на Врабево няма останки от крепостно строителство от тази епоха, но такива има в съседните села Дебнево и Градница. Останки от предполагаем римски път са намерени в м.”Лъките”. Той вероятно е свързвал земите около днешния град Велико Търново или древния град Никополис ад Иструм, край дн. село Никюп (ВТ) с Троянския проход, а оттам и с Южна България.
За начало на организиран живот под формата на селище в землището на днешно Врабево се приема втората половина на VI век, когато славянските племена трайно се настаняват в земите между р.Дунав и Балкана. Останки от такъв тип селище са открити в м.”Грамадето”, на 500 м. югоизточно от сегашното село. Според етимолозите наименованието Грамадето, както и това на съседната местност – Сръпци имат славянски корени.
Нямаме сведения за живота по тези земи по време на Първата Българска държава, когато се формира българската народност, съставена от наследниците на местното автохтонно население – траките и дошлите в тези земи славяни и българи. От времето на византийското владичество са останали легендите за село Ледево и „Марин дол”, като тези местности и до днес носят тези имена (вж. в кн.”Врабево през вековете”, авт.Марин Колев)
Събитията които се разиграват в края на XII век – въстанието на търновските боляри, братята Асен и Петър от 1185 г., довеждат до възстановяването на българската държавност след завладяването и от Византийската империя. Център на тези събития е днешно Велико Търново, а близостта на Врабево до този град (по малко от 100 км.) е предположение да считаме, че част от останалите и до днес наименования на местности са свързани с воденето на военни действия по тези земи между българи и византийци. Най-типичните от тях са м.”Царевец” (аналогична по име с търновския Царевец), „Царската чешма”, „Червещица” (преданието говори за много пролята кръв в ожесточена битка, довела до почервеняване на водите от потока, приток на р.Видима), „Мирови храсти” (място където е сключено примирие), „Урум конак” (смесица от гръцки и турски думи, но означаващи „гръцки лагер”). Всички тия наименования на местности и легендите свързани с тях, дават основание да се смята, че в землището на Врабево са водени военни действия от този период, което е логично с оглед близостта на селото до българската столица. Още по близо е Врабево до Ловеч (около 20 км.), а византийските историци, описвайки похода на Исак Ангел към въстаналите българи в Търново, пишат че той води тежки боеве срещу добре защитената крепост, която не успява да превземе в продължение на 3 месеца. Така, че може да се предположи, че българите са пазели цялата територия от Ловеч до Балкана (в която попадат и земите на Врабево), за да не допуснат византийски войски в Търново. Преданието говори, че именно тук, в землището на Врабево се е намирал военния стан на най-малкия брат от Асеневци – Калоян. Оттук той пазел открития път към Търновград. Всички историци описващи военните действия твърдят, че Калоян е даден за заложник от неговите по-големи братя, за да се гарантира бъдещия мир между Византия и България. Има предположения, че напълно възможно това да е станало и тук в землището на с.Врабево. Има една местност в покрайнините на селото, която се нарича „Каля черква”. Мнозина свързват това име с Калоянова църква, смятайки че Калоян след бягството си от Константинопол се е върнал на мястото, където е бил даден за заложник и е издигнал тук църква, която по-късно след османското завладяване, турците събарят. Разбира се това са само легенди и предания. Липсва писмен извор, който категорично да дава сведения за това. Има и други виждания относно произхода на името „Каля черква” (вж. по-подробно в кн. „Врабево през вековете”, авт. М.Колев).
Интересно виждане относно богомилството по тези земи, изразява краеведа и изследовател на историята на Врабево, Марин Колев в книгата си „Врабево през вековете”. Той твърди, че богомилите са развивали активна дейност в землището на с.Врабево и свързва с тях някои местни топоними.
След падането на България под османско владичество, българското население на Врабево масово напуска селото и се заселва във по-високите планински части на Стара планина, а на тяхно място идват турски преселници от Анадола. Тук остават около 5-6 семейства които турците започват да наричат „ярлийци” (местни хора). Селото, както и цялата държава стават част от обширната Османска империя. От този период са и най-ранните писмени сведения за Врабево, които са достигнали до нас. За пръв път името Вирабива се среща в турски финансов архив от 1430 г., като там е посочено че селото се намира в кааза Севлиево, Никополски санджак и е тимар (феодално владение) на Али и Енихей, синове на Доганджи Омур. Описано е че има приход от 6174 акчета и наброява 69 къщи. Във фрагмент от подробен регистър на имената на служещите като акънджии и топчии нови мюсюлмани (българи-мохамедани), съставен през месец Рамазан 994 (1586 г.), се споменават имената на 8 души от село Вирабива. Има документални източници и от следващите години, запазени в съвременните архивни служби в София и Истанбул, които са ценен източник за развитието на Врабево през вековете на турското потисничество. (вж. подробно в кн.”Врабево през вековете”, авт. М.Колев).
Няма достигнали до нас данни за участие на врабевени в революционните борби през периода на Възраждането, предхождащ Руско-турската война 1877-1878 г. Председателят на основания от Васил Левски Тетевенски революционен комитет – Станю Хаджистанчев Врабевски е с произход от с.Врабево, неговите родители са преселници, дошли в Тетевен от Врабево.
По време на Руско-турската война, като участник в българското опълчение взима участие Иван Михайлович Молдован, за когото в музея на гр.Шипка, има документи, че е от село Врабево. Друг опълченец Иван Недялков от с.Зла река се заселва след Освобождението в селото и живее тук до края на дните си.
След Освобождението на България през 1878 г., турското население напуска Врабево и тук се заселват отново български семейства, които след Берлинския договор (позволяващ на турците да се завърнат за да оправят имотите си) закупуват изоставените земи от турското население и построяват домове, установявайки се трайно в селото.
Много врабевени вземат участие във войните от ХХ век – Балканска (1912), Междусъюзническа (1913), Първа световна (1914-1918) и Втора световна (1939 – 1945). Всички те достойно воюват за името и честта на своята родина. Значителна част от тях никога не се завръщат в родните земи, оставяйки костите си далече от Врабево, но изпълнили достойно дълга си към Майка България. Пълен списък на загиналите може да се види в книгата на М.Колев „Врабево – събития, традиции, легенди”.
През ХХ век селото продължава своето възходящо стопанско развитие и облагородяване и днес то е едно съвременно, привлекателно и удобно място за живот, трудова дейност и почивка.
